За Американската мечта, Ерата на джаза и Фицджералд - Пергамент Прес

Блог

За Американската мечта, Ерата на джаза и Фицджералд

Какво е общото между Фицджералд и джаза?

Най-напред можем да кажем, че самият Фицджералд изковава понятието „Ерата на джаза” (The Jazz Age) или „Епохата на джаза” някъде в началото на 20-те години на ХХ в. Нещо повече, той има сборник, който се казва „Разкази от ерата на джаза”. Когато Фицджералд предлага заглавието на издателство „Скрибнърс”, неговият редактор Максуел Пъркинс първоначално изтъква аргументи против него, в смисъл, че по това време сред голяма част от белите в Америка битува убеждението, че джазът е „музика на дявола”, нещо тъмно и разпуснато, което може да повлияе негативно на приема на книгата. Въпреки това Фицджералд държи на заглавието си и сборникът излиза именно с него.
Какво представлява „Ерата на джаза”. Това е период, обхващащ едно десетилетие, който започва приблизително в началото на 20-те години на ХХ в. и продължава до началото на 30-те. Това са „ревящите” или „бурните” години на второто десетилетие на ХХ в. – The Roaring Twenties. Накратко, „Ерата на джаза” е периодът през който светът лекува себе си от раните, оставени от Първата световна война. Това е време на изключителен хедонизъм и разгулност, според тогавашните разбирания за нещата, когато се слуша един нов тип мултикултурна музика с черни корени, наречена джаз. Това е времето на Сухия режим, когато в Америка се пие повече алкохол от всякога, на развихрила се контрабанда и на Ал Капоне; време на революция на нравите, когато светът бърза да се забавлява и да забрави войните, време на съблазнителни жени, така наречените флапъри, които носят „скандално къси рокли до коленете”, пушат цигари и танцуват провокативен чарлстон. Това е времето на „изгубеното поколение”. Магическо време, в което всичко изглежда постижимо и всичко е допустимо – време на красиви жени и красиви илюзии, на свободни рокли и свободни нрави, на големи надежди и големи разочарования. Това е също и времето, когато радиото прави първите си стъпки – радиото, което ще има решава роля, така че джазът да стигне до цяла Америка.

Интересно е едно определение на Фицджералд за джаза. Той казва: „Думата „джаз” първоначално е означавала секс, после танц и чак накрая музика. Това е едно състояние на нервна възбуда като в големите градове близо до фронтовете, които не знаят какво ще ги сполети – затова яж, пий и се весели!” Това е мотото на „Ерата на джаза”. Животът в тази епоха е като надбягването в „Алиса в страната на чудесата” и награди има за всеки; животът е фриволен танц. Ерата на джаза според Фицджералд изживява една дива младост и пияна средна възраст. Пак според него, това е най-скъпо струващата оргия в историята на света, при която 1/10 от населението на Америка, върхушката, живее с безгрижието на великите херцози и безпорядъка на водевилните танцьорки. Но това време изглежда розово и романтично, защото хората никога след това няма почувстват живота със същата сила.
„Чувствахме се като малки деца в една огромна светла неизследвана плевня”, казва Фицджералд за тази епоха.
А в есето си „Ехо от ерата на джаза” той пише: „Крачката беше ускорена, с развлеченията си надминахме Париж, спектаклите бяха по-смели, зданията по-високи, моралът по-разпуснат, алкохолът по-евтин.”
Това е също времето, когато големите богатства са на почит: един от героите на Фицджералд в романа „Отсам рая” заявява: „По-добре е да бъдеш корумпиран и богат, отколкото невинен и беден”.

За Ф. Скот Фицджералд

Фицджералд безспорно е един от най-големите писатели на ХХ в., а романът му „Великият Гетсби” е забележително литературно постижение в съвременната литература. Той е от онези, които разбутват литературния пейзаж с появата си. Според някои е модерен, според други „неприлично романтичен”, а според трети бунтар. Няма съмнение обаче, че Фицджералд по-добре от всички други писатели на неговото време долавя духа на новото в онази епоха, благодарение на което става признатият летописец на новото поколение, на „изгубеното поколение”, което е открило, че „всички богове са мъртви”. Мненията на критиката за него са почти диаметрални. Според някои, консерваторите, той е цинично парвеню и търгаш, проиграл таланта си, но според Хемингуей „талантът на Фицджералд е като прашеца на пеперудите, който изписва шарките върху техните криле. Според Реймънд Чандлър пък той притежава „очарование, една укротена магия”, а докосването до таланта му е „като да слушаш добрите струнни квартети.”

Фицджералд е също и перфекционист. Неговият стил граничи със съвършенството. Според редактора му Пъркинс, Фицджералд сам си е най-добрият редактор, защото никое човешко същество не е в състояние да вложи същите усилия като него в шлайфането на текстовете му. Самият Пъркинс плахо е редактирал Фицджералд и не е позволявал ръкописите му да попадат в ръцете дори на коректори, да не би някой от тях да внесе нежелана промяна. По тази причина един от романите на Фицджералд излиза с толкова много грешки, че намирането им се превръща в салонна игра. Пъркинс, разбира се, поема цялата отговорност.
Има и още един любопитен анекдот за двамата през период, през който писателят изпада в творческа криза. Фицджералд пише на Пъркинс, че му е дошло от гуша от живота, от пиенето и от литературата. На което Пъркинс му отговоря, че е нормално, когато човек се занимава с последното, да се отегчи от първото и точно тогава обикновено прибягва до второто.

За разказите и американските мечти 

Разказите на Фицджералд са едни от най-добрите в световната литература. Според един критик те се отличават с изтънченост, толкова рядко срещана в американската литература, колкото е почтеността в американската политика.
Те са живи и провокативни. В по-ранния му период от тях лъха свежест и оптимизъм, а по-късно се появява една дълбочина – нещо, което те кара да се замислиш за смисъл на живота, който живеем.
Разказите на Фицджералд „успяват”, читателят вярва в тях, защото те са съвършени построения, реплики на истинския живот, минали през романтичната призма на автора; в тях няма недомислици, онези уж незначителни дефекти, които в действителност разрушават тъканта на живота в литературата.

Тематичният спектър на сборника „Американски мечти” е максимално широк – тук ще откриете типичните герои на Фицджералд, които страстно преследват мечтите и илюзиите си и понякога угасват с тях; хумористични разкази за Холивуд; сладостно-носталгични разкази за детството и юношеските години („Нощ на панаира”); фантастични истории като „Странният случай с Бенджамин Бътън”; философски етюди за тъмнината в човешката душа като „Извергът”; покъртителни разкази като „Като мисис Кинг е готова да почака”; разкази, които никога няма да забравите като „Трохите на щастието”; разкази за мястото на съдбата в човешкия живот като „Кристалната купа” и за играта на случайността като „Три часа до следващия полет; разкази с неочаквани обрати като „Майра среща семейството му” и „Две за цент”, портрети на дръзки момичета, които смело следват желанията си („Зимни блянове” и „Хубаво и спокойно място”); и истории за човешкото благородство като „Семейство в бурята”. Заглавието на сборника, разбира се, е реплика на понятието „Американска мечта”, която преследва и Джей Гетсби, но някои прибързано смятат, че „мечтата” на Гетсби е била да стане баснословно богат. Това не е точно така. И Гетсби, и много други герои в разказите на Фицджералд преследват по-скоро своето щастие, любовта си или някаква изгубена кауза, а богатството, ако се стремят към него, е само средство.

ЛИНК КЪМ СБОРНИКА НА Ф.С. ФИЦДЖЕРАЛД „АМЕРИКАНСКИ МЕЧТИ“